Valeristica
Books

© 2018
Books Articles Others

Валери Стоянов

Турското население в България между полюсите на етническата политика.

София: Издателство ЛИК, 1998, 251 с.

×
Валери Стоянов
Турското население в България между полюсите на етническата политика.

София: Издателство ЛИК, 1998, 251 с.

Предговор

  1. ИСТОРИКО-ТЕОРЕТИЧЕСКИТЕ АСПЕКТИ НА ПРОБЛЕМА.
  2. БЪЛГАРСКИТЕ ТУРЦИ И МЮСЮЛМАНИ ДО КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА.
  3. ОТ НАЦИОНАЛНО МАЛЦИНСТВО КЪМ ЕТНОКУЛТУРНА АНИХИЛАЦИЯ.
  4. „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС“ И БЪЛГАРО-ТУРСКАТА КОНФРОНТАЦИЯ (1985-1989).

Послеслов

Приложения:

  • I. Численост на турското население в България.
  • II. Изселвания на турци от България.
  • III. Етнически състав на населението в България към 4 декември 1992 г.
  • IV. Индекс на цитираните автори.
  • V. Съкращения.


ПРЕДГОВОР

Въпросът за турското население отдавна заема важно място в българската национална политика. Неговото значение нарасна особено много през последните десетилетия, когато по идеологически и конюнктурно-политически съображения редица други, далеч по-важни аспекти на националния въпрос бяха изместени на заден план. Едва ли е имало друга подобна тема, която така често да е занимавала държавните институции, като темата за турското малцинство. Поредицата решения на висшите органи на властта по практическата политика спрямо това население, за повишаване жизнения стандарт и културния възход на "трудещите се турци", за преодоляване на етническите различия и пр., свидетелстват за осъзнатата сериозност на проблема. При търсене на бързи еднозначни решения в рамките на комунистическия национален модел обаче се стигна до похвати, чиито последици още дълго ще тегнат в обществено-политическия живот на страната.

Турският проблем винаги е присъствал в новата българска история. Но той придоби особена популярност едва в края на 70-те и през 80-те години, когато, изчерпал своите възможности за легална интеграция и повлиян от псевдопатриотичните изяви на някои интелектуални среди, тоталитарният режим предприе опит за насилствено асимилиране на най-голямата миноритетна общност в страната. Използваните при това средства години наред бяха прилагани спрямо българомохамеданите, поради което цялата кампания бе обозначена като "възродителен процес". Друг е въпросът дали и доколко този процес бе приумица на тогавашното партийно ръководство, превантивна мярка срещу възможен "кипърски вариант" на Балканите, рефлекс на сложната обстановка в края на Брежневата ера, последица от възприетата концепция за "единна социалистическа нация", резултат на национал-културната мегаломания сред обкръжението на Людмила Живкова, проява на безсилие на властите да се справят с етнодемографските проблеми или той бе породен и от тенденции, съществували още в предкомунистическа България.

Несъмнено мерките за българизиране на мюсюлманското население бяха обусловени и от съображения по националната сигурност - главно от податливостта му по отношение на Анкарската пропаганда и от високия му прираст на фона на общото демографско развитие, заплашващ в перспектива с "обезбългаряване" на цели райони. Затова българските турци станаха "потурчени българи", а данните за общия им брой се покриха с булото на секретността. Това на свой ред доведе до спекулации както от страна на властите, така и на опонентите им в чужбина. И докато Тодор Живков публично заявяваше, че България е хомогенна еднонационална държава, емигрантските организации в Турция говореха за присъствието на около 4 милиона мюсюлмани в България, от които - над 2 милиона турци, близо 2 милиона помаци и към 800 хиляди цигани мохамедани. Според официалните турски оценки почти 75% от циганите у нас били с мюсюлманско вероизповедение, а броят на българските турци към 1985 г. достигал до милион и половина. Малко по-умерена позиция зае на времето международната организация "Amnesty International", която отчете за средата на 80-те години едно "само" 900-хилядно турско малцинство. Подобни бяха мненията и на повечето европейски изследователи. Изхождайки от степента на нарастване на турското население и съобразявайки се с миграционните процеси, отделни автори предполагаха числеността на българските турци през 1985 г. да се е движела между 948 922 и 968 641 души, т. е. да е била около 10,6% до 10,8% от общия брой жители на страната (8 942 976 за същата година).

Явно демографският аспект е играел важна (макар и не единствена) роля, за да се пристъпи към решаването на проблема с такива драстични средства. Българските турци винаги са били най-многобройната инородна общност. Същевременно те представляват и най-голямата група от т.нар. "балкански турци", които - съвсем логично - са обект на интересите на Анкарската национална политика. Тъкмо това трябва да се има предвид, когато отчитаме, че България някога била на първо място сред балканските страни по броя на турскоезични издания, а не да търсим обяснението само в добронамереността на официалните власти.

Опитът за насилствено асимилиране на турското население нанесе дълбока рана върху моралното единство на нацията и ускори дезинтеграционните процеси. Той не само претърпя провал с оглед на преследваните цели, но и отблъсна българските турци от тяхната собствена родина. На практика акцията от 1984-1985 г. заличи почти всичко, постигнато в дългогодишния процес по приобщаване на мюсюлманите, поради което днес тя може да се разглежда и като своеобразна диверсия срещу българските национални интереси. Нищо чудно тогава, че в публикациите по въпроса продължават да липсват имената на същинските инициатори, а се търси сметка само от шепа висши партийни функционери. Не се говори и за ролята на съветския фактор, макар и да е добре известно, че подобна стъпка с тежки външнополитически последици едва ли можеше да се осъществи без съгласието и моралната подкрепа на Москва. Защото "възродителният процес" не бе някакво хрумване на Политбюро, а пореден етап от залитанията в българската малцинствена политика, която след Втората световна война се обуславяше от все по-нарастващия идеологически диктат на СССР.

На следващите страници е предприет опит да бъдат очертани накратко основните етапи в историята на турското малцинство. Авторът се е стремял към максимална безпристрастност, доколкото това е възможно в днешния объркан свят. Натрупаните предубеждения и грешки затрудняват справедливото решаване на въпроса, а избраният в България път за демократизиране на стопанските и обществени отношения създава нови проблеми, последица от които е продължаващата и в най-ново време "скрита" емиграция на повече от 130 000 български турци, потърсили в последните години навън възможности за личностна изява. Това свидетелства както за трудностите на посттоталитарния период, така и за факта, до каква степен вече част от турското население не се чувства обвързано със своята родина, а вижда такава в съседна Турция - обстоятелство, което се корени не само в политиката на бившия режим. Защото от колективизацията, атеистичния натиск и съветизацията на обществото, от задължителния избор на име по установен списък и от редица други намеси в почти всички сфери на личния живот еднакво бяха засегнати и останалите български граждани - онова огромно мнозинство, което нямаше къде да избяга...

Тази книга възникна до голяма степен като страничен продукт на търсения в сферата на "тюркското присъствие" в Източна Европа и междуетническите контакти в диахронен план. В известен смисъл обаче тя е продукт и на отделни, на пръв поглед случайни, обстоятелства. Нейното написване бе обусловено както от политическите събития в България през втората половина на 80-те и началото на 90-те години, така също от някои лични мотивации, принудили ме да навляза в области, дотогава отдалечени от конкретните ми научни интереси. Първоначален импулс за това бе получен през 1987 г. по време на 28-та Международна университетска седмица в гр. Тутцинг (ФРГ), посветена на "Държавите от Югоизточна Европа и османците". Тогава дискусиите около османското наследство в региона ме провокираха да търся отговор на въпроси, които преди рядко си бях задавал. По-късно, събирайки материали за средновековните тюрки в Европа, попаднах и на публикации, третиращи отделни страни от проблема за положението на днешните български турци. Едностранчивият поглед на изследователите, тяхната пристрастна про- или антибългарска позиция, ме накараха да потърся - поне за себе си - обяснение на предисторията и причините за "възродителния процес". Още повече, че като Хумболтов стипендиант в университета на гр. Бохум (1989-1990) се чувствах морално задължен да разгранича българската научна интелигенция като цяло от авантюрата на управляващата върхушка

Спорът около възстановяването на личните имена, политическите спекулации и противоборства около правата на турското население, ми дадоха допълнителен подтик да предприема това трудно начинание, воден от убеждението, че единствено взаимодействието и сплотеността на българи и турци в рамките на една обща "държавна", а не само етнически обусловена нация, могат да парират чуждите негативни влияния и да допринесат за измъкването на страната от днешната кризисна ситуация. За това обаче е необходимо да знаем повече един за друг, за да бъдат разчупени стереотипните представи за "другия" и се създадат предпоставки за трайна "интеграция без асимилация" на турското малцинство. Тези мисли, свързани с намирането на справедливо решение на "турския проблем" без накърняване интересите на националната ни сигурност, ме съпровождаха през цялото време на проучване и осмисляне на събраната информация, преди тя да бъде синтезирано предложена на любезното внимание на читателя. Използваните в случая извори (български и чужди публикации, архивни материали, статии в периодичния печат, данни от статистическите годишници и пр.) отчасти са посочени в бележките под линия, съпровождащи всяка глава. С тяхната номерация е обвързан и индексът на цитираните автори, замислен като своеобразен ориентир в основната литература по въпроса. Книгата третира преди всичко проблемите на българските турци, но на места засяга също и положението на останалите мюсюлмани в страната. При това терминът "мюсюлмани" е използван в неговото най-общо значение без оглед на по-нататъшната етническа диференциация. Това е сторено и по стилистични съображения - за да се избегнат някои ненужни повторения. По същия начин и думата "помаци" в текста не е употребявана в пейоративен смисъл, а само като синонимен заместител на "българомохамедани" или "мюсюлмани" - както те самите предпочитат да се наричат.

Благодарен съм на моето семейство, на съпругата ми Люси и дъщеричката ни Астра за проявеното разбиране, търпение и сплотеност при справяне с житейските трудности, на които днес е подложен българският научен работник. С книгата бих желал да изразя също уважение към малкия кръг от лични познати - български турци, включително някогашните мои ученици от Асеновград, впечатлили ме през 70-те години със своята душевна чистота. Тя е посветена и на паметта на Сайдам Делибалтов - човекът-несретник, който се раздаваше на всички, но не получи от никого помощ и който в края на дните си, въпреки тежката болест, допринесе за новия превод на Корана. Нека Бог - единен за християни и мюсюлмани - приласкае изстрадалата му душа и запази страната ни непокътната при всички бъдни изпитания!

София, 1991-1994 г.

В. Стоянов